ВЛАДИМИР ПЕНЕВ – ХУДОЖНИК НА ЕКСТАЗА И СЪЗЕРЦАНИЕТО

Иван Гранитски

ВЛАДИМИР ПЕНЕВ – ХУДОЖНИК НА ЕКСТАЗА И СЪЗЕРЦАНИЕТО

В края на 70-те години на миналия век в българското пластическо изкуство се вля нова вълна ярки и талантливи художници и скулптори. При цялото различие на индивидуалния си творчески рисунък,  стилистика и поетика тези творци, притежавайки оправдана дързост и самоувереност, положиха началото на изключително плодотворни художествени търсения, концептуално преосмисляне на традицията и втурвания в необятните и предизвикателни пространства на експеримента. Става дума за автори като Андрей Даниел и Свилен Блажев, Милко Божков и Ивайло Мирчев, Владимир Пенев и Димитър Рашков, Николай Янакиев и Димитър Чолаков…

Особено място в тази група заема Владимир Пенев. Познавайки и следейки десетките негови изложби не можем да не останем поразени от постоянните му и задълбочаващи усилия да проникне и интерпретира многобройните пластове на реалността, да надникне в тайните на делничното, обичайното, дори баналното на пръв поглед битие, но също така и да се опита да отвори вътрешното си зрение към невидимото, непознаваемото, онова, което стои зад реалистичните превъплъщения на формите и което говори за измеренията на Духа.

Владимир Пенев се интересува не толкова от архитектониката на конкретния пейзаж, макар да има цели серии от великолепни пейзажи – хълмове, загадъчни морски заливи, лагуни, ниви, угари, дървета и пр. Той има изключително изострено зрение за изобразителните параметри и послания на реалността. Но винаги във всяка негова отделна картина или серия от платна се интересува повече от на пръв поглед необяснимата последователност и вътрешна връзка между предметите на реалността и загадъчните сюжети, в които те влизат и се редуват като неми картини.

На пръв поглед вдъхновението на Владимир Пенев е движено предимно от реалистични сюжети и обекти. За това той използва класическата рисунка, но всяка негова творба е натоварена със скрит, а понякога и езотеричен смисъл. Можем да открием редица подтекстови послания в неговите платна. Това особено личи от няколко цикли творби  като например „Брегът“, „Улицата“, „Разходка“ и т.н. Любимите му персонажи на грациозни жени, разхождащи се с мистични чадъри из пусти алеи или изискани господа, чиито невидими тела са облечени само със сака и шапки борсалино и размишляват пред чашка абсент. Или поредица от творби, в които виждаме само гърбовете на персонажите и в тази безличностност, анонимност се крие много по-голяма конкретна наситеност на мисли, емоции,  внушения и послания – всичко това ни показва твърдото убеждение на художника, че дървото, сградата, хълмът, лагуната или човешката фигура винаги съдържат свои вътрешна логика и живот.

Художникът споделя, че сградата, дървото, човешката фигура: „имат свой скрит вътрешен заряд, своя логика и живот. Впечатлилата ме външна изобразителна реалност е подтик в картините ми да се стремя към драматична последователност, скрита фабулност, ако щете – сюжетност. Целта на всичко е постигане на контакт със скритите, амбивалентни, подсъзнателни страни на нещата и предметите, които ни заобикалят.“

Владимир Пенев твори чрез волтовата дъга между съзерцанието и екстаза. От една страна той е постоянно потопен в странно съзерцание, би могло да се каже дори притома, затова отделните негови творби, а и цели серии излъчват особено мълчаливо присъствие и в същото това време ни внушават десетки многопосочни послания и идеи. От друга страна творбите му винаги са заредени със своеобразна екстазна енергия. Понякога шепнейки те всъщност крещят. Най-яркият пример тук може да бъде невероятният триптих „Възкръсващият Феникс“. За Владимир Пенев изображението трябва да говори на всички сетива на мислещия човек – и на окото, което вижда пейзажа или конкретния натюрморт или портрет, и на вътрешното зрение, което следва логиката на духовното и вечното, и на обонянието и вкуса, защото картината трябва да внушава усещането за истинското пълнокръвие на живота, за раблезианската разкрепостеност на човешкия дух.

Владимир Пенев е от художниците, които трудно могат да бъдат имитирани не само поради дълбочината на своите пластически метафори и сложността на идейните си послания, но и заради спецификата на неговата палитра. Тя е впечатляващо многообразна – от призрачно мистичното (достатъчно е тук да си припомним редица негови езотерични пейзажи, при които всичко е завоалирано в мъглата на едно седефено ослепително мълчание) до ярката цветова гама на серията говорещи кипариси.

Владимир Пенев е едно то най-ярките имена на съвременната българска пластическа култура и няма да бъде пресилено, ако кажем, че заедно със своите приятели и колеги Ивайло Мирчев и Николай Янакиев, Милко Божков и Свилен Блажев, Димитър Рашков и Димитър Чолаков той оформя своеобразно направление или художествена школа, която обогатява търсенията на днешната пластическа традиция.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Shopping Cart